Човешката психика е вътрешен свят, много лично и чувствително място от човешката природа. Ако успеем да проникнем в тайните на психиката ще открием нови представи за себе си, за недосегаемата сила на познанието и разрушаващата мощ на невежеството. Психиката е в основата на нашите успехи и провали. Това което ни вълнува: чувствата ни, емоциите, желанието за щастие и успех, за престиж в обществото, усещането за значимост – всичко това е скрито в психиката. Всичко, което правим в ежедневния си живот е само една малка част от нашата истинска същност. Ние живеем в обществото като постоянно се съобразяваме с него, спазвайки определени норми и принципи. Много често на заден план остават реалните ни цели /мечти/, като отстъпват място на други неща, по-важни за момента. Дали обаче наистина са по-важни? Дали, следвайки намеренията за благополучие /обикновено това е гледната точка на някой друг/ не се отклоняваме от собствения си път и това внася дисхармония във вътрешния ни свят?
Човешката психика е фина, чувствена и уязвима. Никой не иска да бъде уязвим и точно в това е ключът към изграждането на естествените защити. Личното вътрешно пространство не е място за всеки. Разкривайки го пред някого ние ставаме раними и болката, която може да ни бъде причинена би била много силна. Тази защита на вътрешното пространство изграждаме спонтанно още от най-ранно детство. Така запазваме дълбоко, много дълбоко в слоевете на съзнанието си онези неща, които не трябва да бъдат разкривани. Така се учим да живеем и изграждаме личността си. Изграждаме своята визия, поведение, реакции. Едновременно с това се натрупват и вътрешни напрежения. Те са: неизказани думи или неизвършени дела, или несбъднати желания и други най-различни причини за неудовлетворение. Никой не може да знае как се натрупват в него напреженията. Никой не подозира как създава вътрешния си свят. Или може би някой успява да почувства как нещо – мисъл, чувство, цел се загнездва някъде в него и започва да го обсебва. След това с тънка нишка се пренася в онези слоеве на съзнанието, които не помним /забравяме/ и остава само то – напрежението, тревогата, усещането, че нещо не е довършено и други подобни на тези състояния. Защо? Защо това се случва и на най-интелигентните хора?
Защото вътрешният свят се случва в друго време-пространство. Там не пребиваваме в ежедневието си. Там, така да се каже, нямаме достъп.
Опознаването на психиката ни е като отварянето на широка порта към познанието за себе си. Започваме да разбираме защо харесваме определени неща и защо имаме непоносимост към други, защо сме подредили дома си така, защо харесваме точно определени миризми, а други не, защо не се разбираме с някой хора и защо с други винаги сме в хармонични отношения. Фундаменталният въпрос е – мога ли нещо да направя, за да бъда щастлив, зависи ли нещо от мен или всичко е съдба? Така можем да се питаме безкрайно и можем да живеем инертно, да оставим вятърът на живота да отнесе всичките ни надежди и мечти докато една сутрин се събудим с мисълта, че шансовете са отминали безвъзвратно.
Ключът към отговорите е себепознание – разбиране на това, което става вътре в нас, в психиката ни. Психиката няма как да бъде видяна, няма как да променим нещо, което не виждаме, но именно тя взема решенията, без дори да подозираме, дори нямаме представа, от къде идват решенията ни. Точно тези решения обаче, определят структурата на живота ни и съответно – успехите, радостите, удовлетворението.
Тежка завеса покрива истинските причини за всичко, което правим и което става причина за избора, който взимаме в живота си всеки ден. Тази завеса може да бъде повдигната и може да се промени животът в друга, по-благоприятна посока.
„И най-дългият път започва от първата стъпка.“ Конфуций
Да го направим сега.
Статия: Люба Комитова